1957: ESBOZO DE J. WUKMIR

 

Serbio o croata

-entonces no lo matizábamos-,

lobo estepario con un nombre falso,

vivió en pequeños cuartos de alquiler

de algún barrio tranquilo.

Siempre en casas burguesas y ordenadas,

callados pisos a los que llevó

las sonatas de Mozart

y un gastado tablero de ajedrez.

Vivía pobremente de contable

y su lujo tan sólo era el favor

de alguna amiga, ya de cierta edad,

que, no obstante, logró muy pocas veces.

 

Buscado y condenado en su país,

¿de qué nieblas y tanques escapaba

desde Belgrado? Nos agradecía

que le tratáramos de profesor.

Quién sabe si lo era: fue un amigo

y un maestro, y al cabo de unos años,

murió cansado y solo

como los derrotados personajes

de las viejas novelas de Remarque.

Recuerdo siempre su perfil eslavo,

sensual y astuto, frente al ajedrez,

que no fue nunca, para él, un juego,

sino una lucha, una fatalidad.

 

 [De Aguafuertes]

1957 г.: СКИЦА НА Х. ВУКМИР

 

Сърбин или хърватин

–тогава не улавяхме нюанса–,

степен вълк под фалшиво име,

живееше в малки стаи под наем

в някой тих квартал.

Винаги в буржоазни и подредени къщи,

смълчани апартаменти, в които все занасяше

сонатите на Моцарт

и овехтяла шахматна дъска.

Живееше бедно като счетоводител

и луксът му беше само услугата

на някоя приятелка, вече доста на възраст,

до която обаче се добираше съвсем рядко.

 

Търсен и осъден в страната си,

от каква тъмнина и танкове бягаше

от Белград? Благодареше ни,

че се обръщахме към него с „професоре“.

Кой знае дали е бил такъв – беше приятел

и учител, и след няколко години,

умря уморен и сам

като победените герои

от старите романи на Ремарк.

Винаги помня славянския му профил,

чувствен и хитър, пред шаха,

който за него никога не беше игра,

а борба, орисия.

 

[Traducción al búlgaro de Francisco Javier Juez Gálvez]